На 06 април 2022 г., сряда, от 12.30 ч., учениците от ХІІ клас, от групата за профилирана подготовка по Български език и литература, ще се срещнат с писателя Николай Табаков и ще дискутирарат проблемите за литературата и човекът на ХХІ век. Писателят ще представи и романа си „Синята гора“. Г-жа Теодора Добрева и г-жа Снежана Илиева са преподавателите по БЕЛ на учениците от ХІІ клас. Литературната критика за романа „Синята гора“: Светлана Вълкова: „Какво има в „Синята гора“? Ако цитираме леко хумористичното изказване на Георги Каприев: „Както вероятно се досещате, романът на Николай Табаков „Синята гора“ няма нищо общо с дърводобива“.„Синята гора“ е метафора на една гора, в която, ако се вгледа човек внимателно, дърветата са хора, които вече не могат да говорят, които вече нямат слух, нямат око да видят, които са затиснати от условностите на този свят. В книгата се пита има ли излаз от това нещо, има ли излаз от ситуациите, които ни обкръжават ежедневно. Ние казваме: моят автобус, моят часовник, моят умен телефон, моят компютър – и си въобразяваме, че казваме нещо. Докарали сме я до там, че ние сме техни. Съвременният човек е убеден, че не може без модерните устройства около себе си, от тях зависи животът му и така нататък и така нататък… Това може би е вярно при твърда убеденост, но давам един пример: слагаме един човек в средата на кръга, кръгът е направен от такива умни устройства, бъркаме вътре в центъра на кръга и изваждаме човека. Знаете ли какво остава от всичките тези умни устройства? Една кръгла нула. Те са направени за човека, той ги е направил за себе си, само че е забравил. А човекът е важният, човекът е нещото, което може, което има фундамента да стъпи, да излезе над ситуативността на света, да тръгне по-нагоре и да живее този свят със всичките му условности така, че не светът да променя него, а той да променя света. Важно е човекът да остане човек и да продължи да работи за смислеността на нещата.“Василена Васева: „Николай Табаков е вече сред утвърдените белетристи в националната ни литература. Особено в жанра на романа, макар че първата му книга с проза е сборникът с разкази „Да рисуваш по вода“ (1991). Следват романите „Изгубено поколение“ (1994), „Малката принцеса“ (роман за деца, 1998), „Пинокио“ (2001), сборникът с разкази „На всички местоимения“ (2004), романите „Романът Ес“ (2007), „Няма да е все така“ (2009), „Византия“ (2015), „Ветровете ни мраморни“ (2017), „Нула време“ (2019) и „Синята гора“ (2020). Когато в основата на определена литературна творба става дума за актуални събития, които са се случили и продължават да протичат в непосредственото време, винаги съществува опасност сътвореното да е нетрайно във времето. Това често се случва, когато авторът се плъзга по повърхността, без да се задълбочава и остава при актуалното, повърхностното, епидермалното, публицистиката и примерите са много. Конкретното събитие трябва да бъде само повод за поставяне на важни екзистенциални, социални и морални въпроси, които са битийни за човека. Само когато писателят успее да се измъкне от конкретното, да го направи универсално и да постави общочовешки важни проблеми, постига успех. Такъв е случаят с Николай Табаков и романа му „Синята гора“.“
